Книгата е необичайна- дори само с това, че третира по един доста неочакван начин проблема за твореца, изкуството и стремежа към абсолюта. Може би първо трябва да спомена, че в предговора на изданието, което ми попадна, имаше интересен паралел между Грьонуи и Хитлер, който ми даде също така интересни насоки за разсъждение, но ако трябва да съм честна по-скоро се разминаваше с моето възприемане на повествованието. Трябва и да отбележа, че буквално “погълнах” 230-те страници за има-няма два дена, макар че разказаното изобилстваше от описания, най-вече на миризми- почти сетивни на моменти, особено в началото, когато Зюскинд описваше вонята на Париж, раждането на Грьонуи в нея и детството му, и доста по-слаби и по-малко въздействащи към края на книгата, а действието и диалозите бяха рядкост. Погледът върху главния герой беше леко отстранен, но в никакъв случай осъждащ или морализаторски, въпреки че в началото Зюскинд го определя като чудовище (впрочем редом с маркиз дьо Сад, Наполеон и т.н.). И въпреки гениалния му талант го слага по-ниско от човека- името му Грьонуи (grenouille- от френски- жаба) навява асоциации на нещо студенокръвно, низше, зелено и мокро- каквото е и усещането от главния герой, създадено от описанието му. Това описание в студени нюанси ярко контрастира с червенокосите (като огъня) “музи” на Грьонуи- момичето от улица “Маре” и Лаура. Принизяването на гениалността му започва дори още от заглавието- “един” носи липсата на всякаква уникалност, говори за част от множеството, неспецифичност, а “убиец” превръща делото на Грьонуи, което той възприема не като поредица от самоцелни убийства (това, че убива, за него се явява просто като подробност без значение), а като средство за създаването на абсолютния парфюм, в обикновено профанизирано действие, приравнено с битовите категории за разбиране на света. Проблемът на Грьонуи се състои в липсата на собствен мирис и съответно средство, чрез което да опознае собствената си същност- дотук характерен проблем за твореца. Типично е и “изнасянето” на този проблем извън рамките на собственото съзнание- липсата като невъзможност за вписване в колектива и съответно маргинализиране на героя. Но липсата на собствена миризма тук се явява като външен, второстепенен фактор- в действителност маргинализацията произтича първо отвътре, от отношението на Грьонуи към останалите, от възприемането на себе си като различен. Това определя и целта- не просто да стане част от останалите, а да властва над тях. Тогава не е чудно, че “човешката миризма”, която той успява да наподоби, го вписва в света, но изкуствено, защото все пак този парфюм не съответства на него самия, той му е нещо чуждо, макар че е негово творение и затова остава отстранен от останалите.  Отчуждаването на твореца от сътвореното най-ясно проличава след създаването на абсолютния парфюм: “Никой не знае колко хубав е този парфюм в действителност- помисли си той.- Никой не знае колко добре е ПРИГОТВЕН. Другите само са подвластни на неговото въздействие, те дори не знаят, че тъкмо тоя парфюм им въздейства и ги омайва. Единственият, който някога е познал действителната му красота, съм аз, защото аз съм го създал. И същевременно съм единственият, който не се поддава на неговата омая. Аз съм единственият, за когото парфюмът е безсмислен.” Творческото начало тук се изразява именно в акта на “приготвянето”- опит за себедоказване и себеизява, показване на богатството на личността на света. И тъй като за Грьонуи ценността се състои в акта на “приготвянето”, в пътя, а за останалите- в крайния резултат, разминаването на очакванията му с действителността обезсмислят целия процес. Той вижда “омаята” в самия себе си, в собствената си личност, докато излиза, че за хората личността му е просто средството, чрез което истинската ценност-парфюмът достига до тях: “Когато стоях край зида под градината, където играеше червенокосото момиче и уханието и долиташе до мен… може би тогава изпитах нещо подобно на онова, което изпитаха хората на площада, щом ги залях с моя парфюм? … Но той отхвърли тази мисъл. Не, това бе нещо по-различно. Защото бях наясно, че желая уханието, не момичето. Пък хората си въобразяваха, че желаят МЕНЕ, а какво желаеха в действителност- остана тайна за тях.”

Малко съм объркана как трябва да започна да говоря за тази книга… Но в крайна сметка ми се струва, че няма значение. Няма да и правя анализ, не претедирам и за изчерпателност или подреденост- това е по-скоро равносметка на това, което видях и почувствах в нея и което може би трябва да напиша, за да разбера докрай ( или по-скоро просто доколкото мога сега ) тази книга и окончателно да я вместя в графа “прочетени” в съзнанието си.

Преди да я прочета не съм имала никакъв досег с произведенията на “магическия реализъм” и се радвам, че опознах това уникално литературно течение именно чрез тази книга. Повествованието и удивително напомня библейските притчи от Стария Завет- продължителен период от време, описан почти телеграфно- прилича на фрагмент, въпреки че логическите връзки между отделните действия на героите не са разкъсани, а в един момент плетеницата от имена ( често повтарящи се изцяло или отчасти) на героите и многообразието от събития се оплитат в съзнанието на четящия така, че действително напомнят нещо разказано много отдавна-  като предистория и родова памет, която съществува в теб по-скоро като нещо неосъзнато и което, когато се опиташ да го поредиш и осмислиш, се превръща в каша, защото може да действа ( и действа) ефективно само на ниво подсъзнание. И изобщо библейските препратки в книгата изобилстват ( на много места обърнати или в различен хронологичен ред)- от основаването на Макондо сред изолираността на блатото ( навяваше някакви връзки с предначалния хаос, или материята, която много религии възприемат като предхождаща Сътворението), а походът на основателите му- връзки с този на Мойсей към Обетованата земя, до унищожаването му накрая- със Словото- удивителна препратка към Сътворението чрез Словото в Библията. Концепцията за времето също беше опровержение на библейската- времето се развиваше кръгово- като това на митологията и представляваше именно преповтаряне ( неволно или генетично предзададено у членовете на семейство Буендиа) на ежедневните постъпки, което ги пазеше живи и на практика ги овековечаваше ( също като повторението на имената в рода впрочем).  Като цяло всички внушения на книгата водеха към дълбокото преплитане в съзнанието на християнството на испанските завоеватели и езическото и митологично начало, останало от местните индианци ( нещо твърде характерно не само за Латинска Америка, но и за страните тук, на Балканите), а магическото в книгата е някак естествено вплетено в ежедневното- така, че го приемаш за нормално. Също толкова учудващо е и съвместяването на патриархалния бит с модерната екзистенциална самота на героите. Тя присъства сякаш още от раждането, идва от принадлежността или само от досега със семейството и вместо да разделя, сплотява, въпреки че всеки докрай остава затворен единствено в себе си, без да успее и без да се стреми към сплотеността и единството на патриархалния живот. И в същото време всеки носи в себе си самотата на предците си и на децата си- по-скоро като наследство, като част от другите в себе си. Това е и една от централните теми в романа-тежестта на спомените, опитите да излезеш от руслото на повтаряните с години действия, да намериш връзката със света ( която години наред търсят Хосе-Аркадио Буендиа и всичките му потомци)-когато “излизаха извън тая дребнава закостенялост, те поемаха риска да загубят нещо“, но и „диренето на изгубени неща е спъвано от закостенелите навици и затова е трудно да се намерят“. Това е и постоянството на съзнанията- „че и времето…може да се ломи и да остави в някоя стая една увековечена частица“- предисторичното, анималистичното, останалото у нас като родова памет или кой знае откога и откъде и което може да се разруши единствено със собственото ни разрушение. Историята, написана предварително във всички нас, но която никога няма да разберем, защото ще умрем с прочитането и.

“Това беше историята на семейството, написана от Мелкиадес с най-тривиалните и подробности сто години предварително…не беше подредил фактите в условното време на хората, а бе съсредоточил цял век от всекидневни епизоди тъй, че всички те да съвпаднат в един миг.”

Всъщност началото и краят съвпадат- времето тече в кръг. Единствено любовта е способна да извади човека от руслото на повтарящия се бит- “ това беше един Буендиа …. готов наново да започне потеклото отначало и да го пречисти от гибелните му пороци и самотническото призвание, защото за един век САМО той бе заченат с ЛЮБОВ“ ( колко напомня на възгледите на романтизма ). Въпросът ми е защо това така и не стана тук.

Книгата остави у мен един куп въпроси, не само този, но след като напсах всичко това наистина ми стана мъъъничко по-ясно. Колкото до въпросите- те са най-хубавото нещо, което може да ти остане след прочита на една книга.Тази определено се нарежда сред най-добрите, които някога съм чела.

Впечатлението, което книгата остави у мен преди всичко- за чистотата и силата на първичните страсти и душата, на която щастието никога не стига, и този нейн стремеж да притежава всичко я води към разрушението и. В този смисъл смятам за удачен избора на Стендал за Италия като място, където се развива действието, и още повече Парма, даваща тази камерна обстановка, в която се намират човешките стремежи. Полето на Ватерло и всемирните цели- за справедливост и нов световен ред, усещането за кауза, с което е свързано пътуването на Фабрицио, за да се присъедини към армията на Наполеон, постоянните въпроси “било ли е това сражение” и “любов ли е това”, опитващи се да успоредят личните преживявания с общоприетите в света определения, рамки (а до известна степен и граници), в които се опитва да се впише сърцето, са естествения път на съзряване на душата, която в края на своя път открива свободата на чистите емоции не в световните стремежи, а между тесните “стени” на Парма и дори на затвора. Затворът извиква у мен преди всичко и усещането за оковите, в които е впримчена душата, стремяща се към чистото щастие- не оковите на затвора, а на света, в който е принудена да живее и който понякога сама си създава. Така Фабрицио се чувства най-щастлив в затвора, когато може да вижда единствено Клелия и небето, и  най-нещастен- когато е на върха на “кариерата си”, незаплашван от никакви опасности като викарий в Парма, а Клелия сама изгражда затвора си с обета си към Мадоната- затвор, който после опитва да заобиколи лъжливо, мамейки и в същото време измъчвайки съвестта си, и който в крайна сметка води до гибелта и. Многобройните политически и дворцови интриги извикаха у мен единствено досада (а може би такава е била идеята?) и недоумението, неизбежно за страничния наблюдател, колко изменчиво е всичко и най-вече човешката душа, водена от своите дребнави стремежи и отведена от тях до най-неподозирани места и състояния. Не харесах графиня Пиетранера (впоследствие маркиза Сансеверина) и Фабрицио може би до известна степен затова, защото тази философия на господство на емоциите ми е чужда, може би ме подразни тази слепота, която имаха те за всичко извън техните желания, това, че подчиняваха всичко около себе си на тях, без да мислят за нищо друго- стремежи, граничещи често със себичност или жестокост по отношение на останалите и това усещане за правилност, което имаха те да вършат всичко това (породено може би от въздействието им върху хората, предизвикано именно от тази тяхна крайност, постоянна насочена навън активност). Клелия не беше такава, но постоянните вътрешни ограничения, които си поставяше, а така- и на хората около нея, които я обичаха, обратно на предишното- постоянният стремеж за правилност, който ограничаваше същността и и така сякаш я осакатяваше, също не я правеха идеални. Всъщност, като се замисля, нямаше май и един персонаж, който да ми беше напълно и безусловно симпатичен и може би именно тази обстановка на всеки, дърпащ към своите лъжливи илюзии и цели, преследващ своите страсти, оправда за мен егоизма на Фабрицио и Сансеверина и направи романа наистина добър. От друга страна това, което ми хареса в горните герои, беше липсата на преструвка към себе си, пределната честност на чистата любов, която е обречена да загине в описаната обстановка (дали саморазрушена от собствения си стремеж да обеме всичко- като тази на Фабрицио към Клелия, или бавно задушена от безбройните интрижки и злободневни събития- като тази на херцогинята към Фабрицио). И ако трябва да опиша романа само с две думи- ярко и силно.

Умберто Еко винаги ми създава едно чувство за безкрайност на познанието- чувство, подобно на това когато се усещаш изгубен, безсилен, незнаещ и объркан пред безкрайността на фактите, знанието и историята. Авторът е пример за енциклопедиста на нашето време,а книгата- еманация на творчеството и същността му на такъв, представлява всеобхватно, произволно и изглежда безсмислено и безцелно натрупване на факти заедно със също така безсмислените, произволни и мъгляви аналогии и логически връзки, които си създават тези количествени натрупвания на знание в човешкия мозък. „Махалото на Фуко“ разкрива в пълното му многообразие съществуващото, защото „ако съществуващото е това, което се изрича по много начини, то колкото повече говорим, толкова повече съществуващо има“ и единственото спасение на човека (науката тук е разпозната като грешна перспектива: „Мечтата на науката е всичко съществуващо да бъде много малко, концентрирано и изразимо. E=mc2.Грешка“) е именно натрупването на фактите и образите на света, „да разглобиш света в един буен танц от верижни анаграми“, „просто предаване на щафетата от образ на образ, като всеки води към другия“ „прието произволно“. Всичко изглежда свързано, всичко може да се свърже с нещо друго, без на някои факти да се отдава по-голямо значение отколкото на други- като асоциативната верига с картофа, която, преминавайки през най-разнообразни и на пръв поглед несвързани неща, се връща пак към него, като утвърждаването на романите-подлистници като истински носители на живота, защото те са изразители на „най-малкото съпротивление“ и следователно на пътя, по който поемат повечето хора, като включването в Плана както на исторически достоверни и утвърдени учени, така и на самозванци, та дори и на Мини- годеницата на Мики Маус.

Достоверни и не чак дотам факти се превръщат в една абсурдна теория, която води началото си от интелектуална игра, осъзната като абсурд и подигравка, която постепенно поглъща истината, измества я и самата тя се превръща в истинска и съществуваща извън съзнанието на своите създатели. „Авторът трябва да умре, за да може читателят да открие неговата истина“- може би затова и Казобон трябва да загине накрая- за да могат всички онези диаболисти и заговорници да не достигнат никога до неговото съзнание, което носи знанието за неистинността и измислеността на творението му- Планът. Тук се натъкнах отново на една теория, която срещам доста често напоследък, и в чиято истинност не съм убедена, че вярвам- липсата на твърдата и основополагаща вяра в Бога кара хората „да вярват във всичко“, да търсят друга опора и поради тайнствеността и всеобхватността на Плана (съвършената теория на конспирацията, която „трябва да включва всичко“, иначе „нищо не обяснява“) и поради неговата тайнственост и нелогичност той е този търсен от обърканите хора заместител на непоклатимата теология от предишните векове, защото хората несъзнателно свързват нелогичността и абсурдността с чудото, с това, „което е най-близко до природата на Бог“. Твърдият рационализъм и дори материализъм (който на моменти много ме дразнеше- явно и аз съм привърженичка на конспирациите и на необяснимото) на Лия всъщност е жизнеутвърждаващата и единствено истинна теория в книгата. Но някак не мога напълно да я успоредя с теорията на Казобон и Диоталеви, осъзната преди края им- че клетките трябва да бъдат оставени „да действат сами, според тяхната инстинктивна мъдрост, че който търси тайни под повърхността, ще се превърне в един ужасяващ тумор“. Това ми допада повече. Ще завърша с цитат: „истината е безкрайно кратка (след това тя е само разсъждение)“. Това ми харесва повече, може би защото съм го изживявала- онзи миг на просветление, който Белбо има, държейки тромпета в ръка- миг, неосъзнат като „моментът на Истината“ може би до края, просто защото е твърде кратък, а може би и защото не е белязан от величие и съзнателен избор, защото е ежедневен и битов. Но аз не вярвам, че той се случва само веднъж- той се повтаря много пъти в живота- винаги неосъзнат, идващ, когато не го чакаш или търсиш съзнателно.